Стоян погледна от прозорчето и отвътре се видяха трепкащите огнени главици на свещите. Те му кимнаха сякаш и го подканиха да влезе. Векове наред свещите са ключа към вратата, която чака всеки да се отвори, за да се изпълни молбата му.
А молби човешки колко щеш. Кой какво няма, това си търси и се моли. Здраве , дете, любов, къща, сговор и с много други нямания е пълен света. Рядко някой се намира, къде да желае само това, което има. От неблагодарност ли е, от ненаситност ли е, само Господ знае най-добре.
Стоян здраве у дома нямаше. Детенцето му се роди малко и не навреме. Остана си вече няколко години с бледо и слабо телце. Крачетата му не го държаха и все си лежеше в легълцето. Люлката му стана тясна, после и бебешкото легълце. А сега трябваше да му стяга и по-голямко, че още не прохождаше.
Молиха се с родата му пред кандилото, ходиха по манастири да търсят чудо, довеждаха и на чичо Иван сина му, дето е лекар в града.Но детенцето все си нямаше силички да тръгне.
Преди време стринка му Тана, чула за една черква в далечно село и от два дни младия мъж бе по пътищата, та да отиде до прехваления храм. Вечерта изкара под едно дърво увит с дебелите си дрехи, но щом се показа изгрева и тръгна пак по пътя.
Тялото му бе калено от толкова много селски труд и си мислеше, че и духа му е кален. Но роди се детенцето и с тази пуста му болест, вътрешно младия мъж помръкна.
Вратата на църквата беше затворена, но светлината от свещите му подсказа, че вътре вече има някой. Бутна я внимателно и пред очите му се откри тъжна гледка. От едната страна на черга лежеше детенце, а от другата- млада жена. До тях стояха още трима души. Родителите на детето и мъжа на болната жена.
– Добро утро! – поздрави ги Стоян.
– Добро да е за всички !- посрещнаха го хората от вътре.
– Ей тука е иконата на света Петка, а тук има оставени и свещици!- упътиха го веднага, че то тук освен за мъка, няма за какво друго да дойде човек.
Стоян извади от вътрешния си джоб детската дрешка на сина си и я постави плахо пред иконата. Тялото му застина, а душата му зареди думи след думи. Разказваше си мъката и си изказваше всички сълзи. Нищо не премълча пред светицата, че и за неща, които на човек не би казал. Търсеше най-силните думи, с които да омилостиви Бога, та чак и на Него да текнат сълзите и да помогне на детенцето му. Не помнеше колко време реди молитвата си, но изведнъж усети, че някой го гали по гърба. Обърна се, но зад гърба му човек нямаше.
Бог ли го погали, света Петка ли, не разбра нищо, но се прекръсти бавно и остави дрешката до иконата.
– Света Петка, оставям ти тази дрешка на моят син да я пазиш, а догодина аз ще го доведа със своите си крачета да си я вземе и дар да ти донесем, че чу молбата ми!
Вярата му се стрелна нагоре във висините и пое пътя към изпълняване на желанието му. Господ ей такава вяра търсеше, толкова да Му се доверят, че да Му напълнят сърцето.
На другата вечер младия мъж се прибра изморен и успокоен от изминатия молитвен път. Влезе първо да види момчето си и да го целуне. Наведе се над него и погали червените му бузки.
Благодаря ти Господи! Благодаря ти Света Петка! Ще дойдем догодина
Авт.:ЙОРДАНКА ПЕТКОВА
Снимка: Дани Желева
