– Дядо попе, ти тез молитви не ми ги хвали. Работа иска тоз живот, работа само!
– Няма да ги хваля, сине, няма!
Смирено наведе глава отец Ставри и поздрави Йордан.
Веселяк си беше момчето, но понякога пресоляваше майтапа с хората. Не беше лош човек, но много не мереше приказките си. Мине се, не мине и пак ще подкачи свещеника като го срещне.
– Дядо попе, къде си го нарамил тоз кръст и пак одиш като шуглав. Мани го, ами айде с мен да сечем дърва!
– Ще го махна, сине, ще го махна! – пак ще рече кротко стареца.
– Дядо попе, ние що ниви прекопахме, а ти цял ден в таз църква какво толкоз ги пееш тез молитви. Айде да пееш с мен на нивата с мотиката.
– Ще пеем, сине, ще пеем щом си рекъл.
Днес тъй, утре тъй и един ден баба Драгана, Йорданчовата майка, тича у църквата при отеца.
– Отче Ставри, айде да дойдеш да се помолиш у дома с нас, че Йорданчо лежи болен . Преди седмица, като го прежурило едно слънце и припаднал на полето. Доведоха ни го, но от тогава лежи и гори. Не става от леглото. Децата му и те взеха да си поплакват, като виждат така баща си. Едър и здрав като бик беше, пък виж какво му стана!
– Ще дойда, Драгано, що да не дойда!- грабна човечеца кръста и тръгна след жената.
На леглото едрото тяло на мъжа, се тресе и Йордан глава не вдига. Отчето постави едната ръка на челото му, а с другата вдигна над него кръста. Моли се кротко и отдадено цял час, дорде надигне глава Йордан и му продума.
– Дядо попе, да ми прощаваш, че тъй ти се подсмихвах. – погледна го виновно и смирено младия мъж и замлъкна.
– Ще ти прощавам, сине, що да не ти прощавам! То и Господ прощава, та кой съм аз, та да не прощавам. Смирението, моето момче, си е голяма сила и молитва. Кога се смее човек, по-добре на себе си да се присмее, а за другите да се смири. Айде Бог здраве да ти дава, а аз да вървя към моята си нива , църквата, че за там не трябва мотика, а молитва.
Йорданка Петкова
