– Бабо, виж татко какво герданче ми купи от пазара. Хем има мъниста, хем между тях и лъскавко. Ти такова като моето хубаво никога не си имала !
Еленка поглади огърличката на вратлето, си с грейнали насреща очички.
– Хубаво ти е герданчето, моето момиче! Такова като твоето не съм имала, моето беше друго. Казваха се пендари. Истински от злато. Едно време от цялото село само в дядовата ти къща имаха такива. Всички знаехме за тях. Неговата майка като се накипреше на хорото и подскачаха като слънца на шията й. В онази беднотия много хора й завиждаха. Някои цял живот нова дрешка не бяха виждали, а тя даже и златни пендари имаше. Все думаше, че ще ги свали чак, когато сина й доведе снаха в къщи. И като порасна нейния син, дядо ти, взе, че поиска мен за жена. Друг ми беше на сърцето, но пустите му пендари ми бодяха очите. И реших за тях да се оженя. Не се мина и година и взеха, че ми откраднаха пендарите. Много рев изревах, че аз за тях реших да взема дядо ти. Но по наше време назад женитба не се връща. Ден след ден и дядо ти Драго взе да ми става мил. Родиха ни се две деца. Той се случи много работлив и много ме тачеше. Нито дума на криво ми каза и нито една сълза не съм проронила от него. Мил и драг ми стана като името си. Господ ми взе пендарите, та да видя богатството, което ми даде. Хубаво ти е баба, герданчето, но се радвай на хората повече. Те са ни богатството!
– Бабо, добре, че си се оженила за пендарите, че да си имаме дядо Драго сега!
Йорданка Петкова
Снимка: Славина Луканова
