Дойде есента. Съблякоха се дърветата , а хората се облякоха. Всеки извади я балтон, я жилетка от гардеробите си. Баба Стана и тя отвори сандъка.
-Стано ма, де ми е ризата с дългия ръкав?-чу се гласа на мъжа й от миналото.
Болест ли беше, мъка ли беше, но често му чуваше гласа и от оня свят. Рядко й проговаряше приживе,а сега не млъкваше. На времето й каза само „Ще се женим ли?” и тя кимна с глава. И двамата се случиха мълчаливи. Без много думи стегнаха старата къща, сдобиха се с две момчета и мълчешком си и замина дядо Иван . Два дена преди това само каза „Ох, стегнаха ме гърдите” и туй беше.
Децата като бяха малки чуруликаха в дома им, но и те растейки започнаха повече да мълчат.
С много мълчание се построи тази къща и тъй си и усамотя.
Но пък душата на баба Стана, сякаш не беше нейна. Не спираше да говори. Къде ще й даде кураж в неволи, къде ще й се скара в грешки и ще й даде акъл в нужда. Много си бяха близки и всичко си споделяха
-Стано, къде ми е торбата?-ей това беше за сутринта и цял ден без Иван минаваше й ежедневието.
-Стано, слагай да ядем и да лягаме! – и пак ще млъкне до сутринта .
-Мамо, дай ни дрехите!- и цял ден по улици, шубраци или на училище. Понякога така се запиляваха, че и не огладняваха.
-Мамо, дай да ядем, че сме гладни!- ще си кажат помежду си някоя тяхна закачка и айде по леглата.
Един ден и те отлетяха да си построят своя си живот и рядко се връщаха в родния дом.
Така и не успя да разбере баба Стана цял живот, кое беше по-добре, малко или много думи. Кога къщата беше пълна нямаше думи, а сега кога се опразни не се млъква. Говореха си душите помежду си и с майка си, с баща си и с Иван. Всичко си казваха от оня свят.
Толкова й се ходеше вече до тях, но пък те не идваха да я вземат.
-Стано, къде си! Пак ли си се умълчала! Айде ела на двора да си поговорим!- съседката Стойна я викаше през оградата.
Затвори само сандъка, да не го чува как плаче, и тръгна към съседската къща, та да си побъбри Стойна, а тя да я послуша малко. На тоя свят за нея вече беше късно да говори.
ЙОРДАНКА ПЕТКОВА
