Велика сложи бялата кърпа на главата и завърза под нея косите си. Всеки път те се съпротивляваха и се опитваха да се покажат от забрадката, но стопанката им беше строга. Набързо ги посбутваше за да ги опитоми. Колкото и да бяха дълги, намираше начин да ги скрие. Слагаше и по много дрехи върху снагата си. Бялата риза винаги беше под лактите. А роклите стигаха почти до петите.
Искаше да скрие и красотата и младостта си от мъжките очи. Много хубост не носи винаги хубаво. Хорските погледи пронизват като стрели и току виж някоя те е улучила и наранила.
Особено в село има ли хубава мома или ерген и само тях гледат, че да видят тази хубост кой ще я вземе.
Велика от известно време се беше залюбила с Райко, но гледаха никой да не ги разбере, че да не стигне мълвата до баща й.
Намекнеше ли някой за задомяването й и
все им казваше, че само той ще реши, в коя къща да даде щерка си.
Знаеше, че е най- красивата в село и не искаше да остави тази хубост в немотия. Трябваше в богат дом да отиде.
Райко изобщо не влизаше в сметките на баща й и момичето се притесняваше да не я поискат от там, дето чакаше баща й.
Велика пак понамести забрадката чак до очите и скри челото си. За последно усмири косите под кърпата и я стегна здраво във възел, че нищо да не се покаже. Имаше уговорка да се видят зад чешмата с любимия си.
Погледна се за последно в огледалото за да е сигурна, че всичко е скрито, но от там я погледнаха две бляскави красиви очи.
Цялата красота се беше събрала в тези тъмни пронизващи очи. Красотата намира пролука винаги за да се покаже от някъде и да блесне.
Не винаги покритото може да бъде скрито.
Йорданка Петкова
Снимка: Асен Великов
