Колко пъти мислите ми се връщат назад към мириса на леко прегорялата филия с хляб и разтопената мас по нея. Яденето, което сега някои поглеждат с отвращение и смях , е имало едно време, в което е била най- богатото и вкусното. Тогава то беше гарнирано с едно детство изживяно в свободните и необременени мечти. Едни желания свързани единствено с простора над чертата на планината. Отвъд тази черта един живот предполагащ със своята мистика и прекрасни гледки, чертани единствено от мислите ни. Дядовите сладки приказки за дядо Павел, гущерчето спасено от пожара и вълшебното му камъче за изпълняване на желания, още си стоят в онова местенце за специалните детски спомени. – Дядо, хайде пак да ми разкажеш приказката за камъчето изпълняващо желания !
– Не ти ли омръзна, бе мойто момиче, тази приказка? Казваме я почти всяка вечер! – често ми казваше дядо ми Георги и се усмихваше доволен от желанието ми.
Чувстваше се толкова щастлив, че ми е полезен и че внучката му е потърсила отново неговата мъдрост. Тогава и до ден днешен , моят дядо беше най- добрият и умният. Бялата му коса излъчваше една ангелска доброта, а очите му светеха от неземно щастие. Първите ми възможности да полетят мечтите ми с вълшебното камъче бяха най- ценните. Тогава научих, че има желания и необясними начини за изпълняването им. Баба ми разравяше печката за да даде повече живот на огъня и да се разгори като за последно преди лягане. Посядаше до нас на леглото и се заслушваше в познатата до болка приказка. Кой знае какви мисли са се въртяли в нейната глава. Бялата й коса се показваше само вечер, когато свалеше черната си забрадка. Помня я само с този цвят и тихата й мъка по двете си изгубени деца.
С времето човек осъзнава колко много емоции има на света, освен тези от ожуленото коляно и насладата от пълната с хора маса. Липсва ми подредбата й и всичките й обитатели . Всеки си имаше свое място и една огромна обща чиния препълнена с ароматния бял хляб, нарязан на големи филии. Децата се хранехме в отделни купички, а баба и дядо, майка и татко в две общи. Надвесваха се над тях и им се доближаваха главите. Това сякаш беше техния сключен завет , че ще са вечно заедно.
От тогава изтече много време и всеки в моето ново семейство си знае своята си чиния.
Общото и споделеното отдавна е в миналото. Дали заради това отделно хранене се отдалечиха хората и душите им?! Рядко можеш да срещнеш такава любов и семейно уважение. Ароматната филия с мас и болката от ожулените колена и лакти е само мил спомен и мечта към миналото.
Мечтите не са взрени винаги само в бъдещето, а и в миналото. И тогава са най-желани, защото са осъзнати, че те никога вече не могат да се случат.
Но пък продължават да съществуват тайно във някоя старост и в нечия побеляла от времето глава.
Авт. Йорданка Петкова
картина : Божидар Чантарски
