Виждах я почти всеки ден. Толкова бях свикнала с тази гледка, че вече спокойно минаваше към градския пейзаж. Седнала на малкото столче пред шарената сергийка и плетеше по цял ден. Главата й се вдигаше само когато усетеше нечие присъствие пред нея. Вдигаше глава и поглеждаше над очилата си с огромни стари рамки. Сините й без възраст очи, се вторачваха с надежда. Всеки продаден чифт чорапи се откъсваше от сърцето й и се превръщаше в една хартия, която пъхваше в джоба под престилката си. Тези хартиени пари станаха за всички ни най- важното нещо на света. Не можеше да се живее без тях. Трябват за живи и за умрели.
Чорапената маса грееше с различни цветове и само определени очи можеха да погледнат зад тази красота.
Те не бяха просто едни чорапи, а цяла история. Те бяха един нов живот роден. Едно малко момиче превърнало се в млада жена, а след това във възрастна. Те бяха нечия майка отгледала деца и угаждала на мъж. Те бяха много години обучение на плетене и учене на занаят. Едни чорапи, събрали нечий цял живот.
Не я виждах откъде идва и накъде отива всеки ден. Всички си намирахме своя път и дом, където да се прибираме всяка вечер. И тази жена си беше намерила своя път.
Понякога спирах да купя и аз чифт красота, за да си задоволя своята лична потребност да помогна на някой.
Очите й светваха като усетиха, че ще продаде още едни чорапи.
В това време кой ти носеше такива?! Те стояха по- скоро като някоя стара реликва, която да ни заведе за кратко в нечие минало.
Сега отиваш в магазина и си купуваш каквито искаш чорапи и след скъсването им ги хвърляш.
А едно време са ги носили с години и са ги закърпвали. Не можеш лесно да захвърлиш нещо, което е създадено бримка по бримка. Онова е било творение, а сега е потребление. Една земя уж, а напълно различни животи.
Онзи ден жената не я видях. На следващия също. И днес я няма. Тротоарът е празен и сив. Няма я чорапената красива гледка.
Разбрах го чак, когато тя си замина. Преди това бях свикнала с този шарен пейзаж и го бях приела за част от гледката.
Но сега осъзнах, че не е било гледка само, а нещо много важно, защото ми липсва много.
Трябва да се научим, че нещата не са постоянни, те са временни. Но, когато им е времето, да им отдадем своето внимание и наслаждение.
Благодаря ти чорапена госпожо ! Мир и любов на душата ти!
Снимка: Асен Великов
